Смъртта на учител

Go down

Смъртта на учител

Писане  Admin on Пет Апр 18, 2008 3:17 am

Реализираният практикуващ продължава да пребивава в осъзнава­нето на природата на ума в момента на смъртта и се пробужда в Основ­ното сияние, когато то се прояви. Би могъл да остане в това състояние дори в продължение на няколко дни. Някои медитатори и големи учители предпочитат седяща поза за медитация, а други - позата на спящия лъв. Освен че се владеят напълно, съществуват и други признаци, по които можем да познаем, че са се отпуснали в Основното сияние - на лицето им се задържа някакъв цвят, ноздрите не хлътват, кожата остава мека и еластична, тялото не се втвърдява, в очите се запазва мек, състрадателен блясък, а в сърцето остава някаква топлина. Много е важно тялото на учителя да не се докосва и край него да се пази пълна тишина, докато той не премине отвъд чрез медитация.
Гялуанг Кармапа - велик учител и глава на една от четирите главни школи на тибетския будизъм - умря през 1981 г. в една болница в Съединените щати. Несекващата му веселост и състраданието му бяха истинско вдъхновение за хората около него. Доктор Ранулфо Санчес, шеф на хирургията, казва за него:
Лично аз чувствах, че Негово Светейшество не е обикновен човек. Когато ме погледнеше, имах чувството, че търси нещо в мен, че погледът му прониква в душата ми. Бях много изумен от този негов поглед и способността му да разбира, без думи, каква е ситуацията. Негово Светейшество на практика повлия на всички, които бяха в контакт с него в болницата. Много често, когато чувствахме, че смъртта му наближава, той се усмихваше и казваше, че грешим, а след това състоянието му се подобряваше...
Негово Светейшество никога не вземаше болкоуспокояващи лекарства. Ние, лекарите, го преглеждахме и си давахме сметка, че изпитва жестоки болки. Питахме го:,,Много ли боли днес? " А той отговаряше: „Не. " Към края разбрахме, че долавя тревогата ни и това дори се превърна в шега. Питахме го: „Изобщо ли не те боли? " А той все така усмихнат отговаряше: „Изобщо. " Един ден всичките му жизнени функции бяха много понижени. Бих му инжекция... за да може да разговаря и в последните си мигове. Излязох от стаята за няколко минути и го оставих да разговаря с няколко лами, като ме увери, че няма намерение да умира през този ден. Когато се върнах след пет минути, заварих го да седи на леглото с широко отворени очи. Съвсем ясно каза: „Здравей, как си?" Всичките му жизнени функции се бяха възстановили, а след още половин час вече седеше на леглото съвсем спокойно, разговаряше и се смееше. От медицинска гледна точка това е нечувано. Всички сестри загубиха ума и дума. Една от тях вдигна ръкава си и ми показа настръхналата си кожа.
Персоналът в болницата забелязал, че тялото на Кармапа не следва обичайния процес на rigor mortis и разлагане, а се запазило такова, каквото е било в момента на смъртта. След време установили, че областта около сърцето му все още е топла. Доктор Санчес продължава:
Заведоха ме в стаята му около 36 часа след смъртта. Пипнах сръка областта на сърцето и установих, че е по-топла от съседните участъци. За това няма медицинско обяснение.1
Някои учители умират в седяща поза за медитация и тялото им остава в това положение, без чужда помощ. Калу Ринпоче умря през 1989 г. в манастира си в Хималаите. Присъствали са много учители, лекар и медицинска сестра. Най-близкият му ученик пише:
Ринпоче се опита да седне, но му беше трудно. Лама Гялтсе, който почувства, че времето може би е дошло и че Ринпоче ще има трудности, ако не седне, му помогна. Ринпоче протегна ръка и на мен, аз също го подкрепих. Искаше да седне под прав ъгъл - показа ни го с жест и го каза. Лекарят и сестрата се разтревожиха и Ринпоче се отпусна малко. Все пак зае поза за медитация... Сложи ръцете си както трябва, вгледа се втренчено, устните му започнаха да се движат. Изведнъж: ни обзе дълбоко чувство на покой и неописуемо щастие - само бегло отражение на това, което бе обзело ума на Ринпоче... Постепенно клепачите му се отпуснаха и дишането спря.2
Никога няма да забравя смъртта на любимия си учител Джамянг Кхиентсе Чьокий Лодрьо през лятото на 1959 г. През последните години от живота си той се стремеше да излиза от манастира колкото е възможно по-малко. Учители от всички школи се тълпяха при него, за да слушат ученията му, а също така и представители на различните приемствени традиции, защото той беше извор на приемственото им познание. Манастирът Дзонгсар, където живееше, се превърна в един от най-оживените духовни центрове в Тибет и беше посещаван от всички най-велики лами. В цялата област думата му беше закон. Беше толкова велик учител, че почти всички му бяха ученици. Имаше огромно влияние, благодарение на което можеше да предотврати граждански войни - достатъчно бе да каже, че ще оттегли духовната си подкрепа за враждуващите от двете страни.
За нещастие когато хватката на китайските нашественици се стегна, условията в Кхам бързо се влошиха и макар да бях съвсем малко момче, можех да доловя надвисналата заплаха за бъдещето. През 1955 г. учителят ми получи знак, че трябва да напусне Тибет. Най-напред отиде на поклонение по светите места в Централен и Южен Тибет, а след това, за да изпълни дълбокото желание на своя учител - и по светите места в Индия, където го придружих. Всички се надявахме, че, докато ни няма, положението на изток ще се подобри. По-късно научих, че много други учители са приели това пътуване като знак, че Тибет е обречен, и са успели да избягат навреме.
Учителят ми имаше покана да посети Сиким - малка страна в Хималаите и едно от светите места на Падмасамбхава. Джамянг Кхиентсе беше превъплъщение на най-големия светец на Сиким и кралят на страната го бе поканил да благослови земята му с присъствието си. Когато научиха, че е отишъл там, от Тибет тръгнаха много учители, за да получат напътствията му, и взеха със себе си множество текстове, които иначе нямаше да оцелеят. Джамянг Кхиентсе беше учител на учителите и Дворцовият храм, в който живееше, скоро се превърна в голям духовен център. И колкото повече условията в Тибет се влошаваха, толкова повече лами се събираха около него.
Казано е, че големите учители, които преподават много, не живеят дълго - сякаш привличат към себе си препятствията, които пречат на духовното развитие на учениците им. Имаше пророчества, според които ако бе изоставил преподаването и бе тръгнал като отшелник из далечните кътчета на страната, учителят ми щял да живее много по-дълго. Всъщност той се опита да направи това - когато тръгнахме от Кхам, изостави всичките си вещи и потегли при пълна тайна, без да има намерение да преподава. Когато обаче хората разбраха кой е, започнаха да го молят за поученията и посвещенията му. Състраданието му беше толкова голямо, че пожертва живота си, за да продължи да дава напътствия, въпреки че знаеше какво рискува.
Джамянг Кхиентсе се разболя в Сиким. В същия момент дойде ужасната новина, че Тибет е паднал окончателно. Най-висшите лами, главите на приемствените традиции, заприиждаха един след друг, за да го посетят, а молитвите и ритуалите за дълъг живот не преставаха денонощно. Всички участваха. Молехме го да продължи да живее, защото учител от неговата величина сам може да реши кога е време да се раздели с тялото си. Той лежеше на леглото, приемаше даровете, смееше се и отговаряше с разбиране: „Добре, за да бъда от полза, ще кажа, че ще живея."
Първия знак, че Джамянг Кхиентсе ще умре, получихме чрез Гялуанг Кармапа. Моят учител му казал, че е приключил делата, за които е дошъл на тази земя, и е решил да я напусне. Един от близките помощници на Кхиентсе се разплака, когато Кармапа му предаде това, и всички научихме. Малко по-рано бяхме научили, че трите най-големи тибетски манастира - Сера, Дрепунг и Ганден - са окупирани от китайците. Имаше някаква трагична символика във факта, че с падането на Тибет умираше и такова велико същество, олицетворение на тибетския будизъм.
Джамянг Кхиентсе Чьокий Лодрьо издъхна в три часа сутринта на шестия ден от петия тибетски месец. Десет дни преди това, когато една нощ медитирахме за дълъг живот, земята се разклати от страховито земетресение. Според будистките сутри това е белег, че скоро ще умре просветлено същество.3
Три дни смъртта му се пазеше в пълна тайна и никой не знаеше, че Джамянг Кхиентсе е умрял. На мен ми казаха, че здравето му се е влошило рязко и че вместо в стаята му, където обикновено спях, трябва да отида в друга. Най-дълго време с учителя бе прекарал неговият помощник и ръководител на церемониите лама Чокден. Той беше тих, сериозен, аскетичен човек с проницателен поглед и хлътнали скули, чието държане беше достойно и изтънчено, макар и смирено. Чокден беше известен с изключителната си честност, с дълбокото си човешко благоприличие, с доброто си сърце и удивителната си памет - изглежда си спомняше всяка дума и всяка история, разказана някога от учителя, и познаваше в най-малки подробности сложните ритуали и тяхното значение. Сам той беше достоен за пример медитатор и учител.
Виждахме, че Чокден продължава да носи храна в стаята на учителя, но изражението на лицето му беше мрачно. Питахме как е Кхиентсе, но Чокден неизменно отговаряше: „Положението не се е променило." В някои традиции е важно, докато учителят медитира след смъртта си, да се пази тайна. Едва три дни по-късно научихме, че е умрял. След това индийското правителство изпрати телеграма до Пекин, а оттам новината бе предадена в манастира Дзонгсар в Тибет, където много от монасите вече били разплакани, защото някак си доловили, че Кхиентсе умира. Малко преди да тръгнем той дал тайнствен обет, че преди да умре ще се върне още веднъж. И го направи.
В новогодишната вечер в края на същата година, около шест месеца преди да умре окончателно, когато се изпълнявал ритуален танц, много от по-възрастните монаси видели образа му в небето. В манастира учителят ми бе основал колеж, в който са се подготвяли едни от най-добрите учени в по-ново време. В главния храм имаше голяма статуя на бъдещия Буда Майтрея. Рано една сутрин, малко след появата на видението в небето,човекът, който поддържа храма, отворил вратата: Кхиентсе седял в скута на Майтрея. ;
Учителят ми умря в поза „Спящ лъв". Всички признаци, че все още медитира, бяха налице и никой не докосна тялото в продължение на три пълни дни. Никога няма да забравя момента, когато излезе от медитацията си - носът му изведнъж хлътна, лицето му се обезцвети и главата му леко се наклони на една страна. До този момент в тялото му все още имаше някаква сила, някакво равновесие и живот.
Когато измихме, облякохме и свалихме тялото в главния храм на двореца, беше вечер. Бяха се насъбрали цели тълпи хора, за да изразят уважението си.
Тогава се случи нещо удивително. Появи се някаква млечнобяла светлина, подобна на светла мъгла, която постепенно се разпространи навсякъде. Пред дворцовия храм имаше четири ярки електрически лампи, които по това време бяха запалени, защото беше седем вечерта. В сравнение с тази тайнствена светлина обаче те изглеждаха слаби. Апа Пант, политически пълномощник в Сиким, пръв позвъни по телефона, за да попита какво е това. После започнаха да се обаждат и много други -странната неземна светлина беше забелязана от стотици хора. Един от останалите учители ни обясни, че според тантрите подобни светлинни явления са признак, че някой става буда.
Първоначално се предвиждаше тялото на Джамянг Кхиентсе да остане в двореца в продължение на една седмица, но много скоро започнахме да получаваме телеграми от учениците му. Беше 1959 година - много от тях, включително и Дилго Кхиентсе Ринпоче, току-що се бяха установили в изгнание след дългото и опасно бягство от Тибет. Всички молеха да запазим тялото, за да могат да го видят. И беше решено да остане още две седмици. Всеки ден имаше четири различни церемонии с молитви, в които вземаха участие стотици монаси, водени от лами от всички школи и често от самите глави на приемствените традиции. Бяха дарени стотици маслени светилници.
Тялото не се вмириса и не започна да се разлага, така че го оставихме още една седмица. Лятото в Индия е удивително горещо и въпреки това седмица след седмица нямаше никакви признаци на разложение. В крайна сметка тялото на Джамянг Кхиентсе остана в продължение на шест месеца. В святото му присъствие се създаде атмосфера на медитация и духовно обучение. Най-възрастните му ученици довършиха напътствията, които беше започнал преди да умре, бяха ръкоположени и много нови монаси.
Най-накрая занесохме тялото на избраното от него място за кремация. Ташидинг е едно от най-светите места в Сиким и се намира на върха на хълм. Всички ученици отидохме там и издигнахме ступа за мощите му със собствените си ръце, въпреки че в Индия всякаква физическа работа обикновено се извършва от наети работници. Всички, стари и млади, носихме камъни нагоре по хълма - от учители като Дилго Кхиентсе Ринпоче до най-обикновените хора - и издигнахме ступата със собствените си ръце. Това беше най-голямото свидетелство за всеотдайността, която бе разпалил.
Никакви думи не могат да опишат загубата, сполетяла ни със смъртта на Джамянг Кхиентсе. Когато напуснахме Тибет, семейството ми изгуби всичките си земи и собственост, но аз бях твърде малък и не бях развил привързаност към тях. А загубата на Джамянг Кхиентсе Ринпоче беше така огромна, че все още скърбя за него след толкова много години. Преживях цялото си детство в слънцето на неговото присъствие. Спях на малко легло в долния край на неговото и години наред съм се будил от шепота на утринните му молитви и потракването на неговата мала -будистката му броеница. Думите, напътствията му, огромният покой, който вдъхваше неговото присъствие, усмивката му - всичко това са незаличими спомени за мен. Той е вдъхновението на моя живот и когато преподавам или имам проблеми с представите в медитацията си, призовавам неговото присъствие и това на Падмасамбхава. Смъртта му беше огромна загуба за света и за Тибет. Винаги съм си мислил, че будизмът не би могъл да бъде унищожен, ако остане поне един негов представител като Джамянг Кхиентсе или Дилго Кхиентсе Ринпоче. Заедно с Джамянг Кхиентсе Ринпоче си отиде и цяла епоха, цяло измерение на духовната сила и познание.
Умря на шестдесет и седем и аз често си мисля колко по-различно би било бъдещето на тибетския будизъм, ако Джамянг Кхиентсе бе останал жив, за да вдъхнови развитието му в изгнание, и най-вече на Запад. Той бе авторитет във всички школи и приемствени традиции и ги уважаваше еднакво - нещо, с което си бе спечелил всеобщо уважение. Тъй като беше учител на учителите, носителите на приемствените традиции го тачеха като свой предходен учител и бяха получили посвещения от него. Той най-естествено би могъл да ги обедини в дух на хармония и сътрудничество.
И все пак, великият учител никога не умира. Сега, когато пиша това, Джамянг Кхиентсе продължава да ме вдъхновява. Той е силата, която стои зад тази книга и зад лекциите ми, той е фундаментът и духът на всичко, което правя. Той е, който ме насочва. Благодатта му и увереността, която ми дава тази сила, винаги са били с мен в усилията ми да представя, доколкото съм в състояние, традицията, чийто толкова виден представител бе той. Лицето му за мен сега е по-живо от лицата на всички живеещи, а в очите му винаги виждам светлината на трансцеденталната мъдрост и трансцеденталното състрадание, която никаква сила на света не може да изгаси.
Дано всички вие, които четете тези редове, го опознаете поне малко такъв, какъвто го познавам аз. Дано всички вие се вдъхновите колкото мен от всеотдаиността на живота му и от величието на смъртта му. Дано всички вие вземете пример от пълното му обричане в името на добруването на всички живи същества и дано добиете куража и мъдростта, така необходими в наше време, за да работите в полза на истината!
avatar
Admin
Admin

Брой мнения : 83
Join date : 13.04.2008

Вижте профила на потребителя http://religion.clubdiscussion.net

Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите