Глава XIII - Монголският бич

Предишната тема Следващата тема Go down

Глава XIII - Монголският бич

Писане  Admin on Пет Апр 18, 2008 3:44 am

Събитията, за които ще разкажа, са толкова ужасни, че години наред избягвах да ги споменавам. Не е лесно да се изрече, че смърт връхлетя исляма и мюсюлманите. Ох! По-добре майка ми да не ме бе раждала или да бях умрял, без да видя всичките тез злини! Ако някой ден ви рекат, че Земята не е познала по-голямо бедствие откакто Господ създаде Адам, не се колебайте дали да вярвате, защото това е самата истина. Измежду най-прочутите трагедии в Историята се споменават обикновено избиването на синовете Израилеви от Навуходоносор и разрушаването на Ерусалим. Но туй е нищо в сравнение с онова, което се случи. Не, сигурно до края на света човек не ще види такава страшна погибел.
Никъде в многотомната си Съвършена история Ибн ал-Атир не използва толкова прочувствен тон. Мъката, страхът и неверието избухват страница след страница, за да отдалечат сякаш от суеверие мига, когато най-накрая трябва да бъде произнесено името на бича: Чингиз хан.
Възшествието на монголския завоевател започва малко след смъртта на Саладин, но арабите усещат надвисналата заплаха едва четвърт век по-късно. На първо време Чингиз хан обединява под властта си отделните турски и монголски племена из Средна Азия, преди да се впусне да превзема света. В три посоки: на изток, където първо превръща в свой васал, а след това и присъединява Китайската империя; на северозапад, където разорява Русия и Източна Европа; на запад, където превзема Персия. "Всички градове трябва да бъдат изравнени със земята, заявява Чингиз хан, за да се превърне отново целият свят в огромна степ, сред която монголските майки ще откърмват свободни и щастливи деца". И действително цветущи градове като Бухара, Самар-канд и Херат са разрушени, а населението им е избито.
Първият монголски набег в страните на исляма съвпада с франкското нашествие в Египет между 1218 и 1221 година. Тогава арабският свят изпитва усещането, че се е озовал между два огъня, което и обяснява до известна степен примирителното отношение на ал-Камел по отношение на Ерусалим. Но Чингиз хан се отказва да навлезе в Западна Персия. След смъртта му през 1227 година, на шестдесет и седем годишна възраст, натискът на степните конници над арабския свят отслабва за няколко години.
В Сирия бичът се усеща първо по косвен начин. Измежду многото династии, които монголите смазват по пътя си, са и турците хауарезми, изместили селджуките междувременно. Разрушаването на мюсюлманската империя, познала своя миг на слава, принуждава остатъците от армията й да бягат далече от страшните победители. Така над десет хиляди хауарезмийски конници пристигат един хубав ден в Сирия, плячкосват и изнудват градовете, взимат участие като наемници в междуособните войни на Аюбидите. През юни 1244 година, почувствали се достатъчно силни, за да създадат своя държава, хауарезмите нападат Дамаск. Опустоша-ват околните села, съсипват овощните градини в равнината Гута, но неспособни на дълга обсада, за да смажат съпротивата на града, те променят намерението си и внезапно се отправят към Ерусалим. Градът е превзет с лекота на 11 юли. Макар че голяма част от франкското население е пощадено, градът е разграбен и опожарен. При новото им нападение срещу Дамаск няколко месеца по-късно те са смазани от коалиция на аюбидските князе за най-голямо облекчение на всички сирийски градове.
Този път франкските рицари не ще си върнат Ерусалим. Фридрих, благодарение на чиято дипломатическа ловкост знамето с кръста е продължило да се вее над стените на града още петнадесет години, изгубва интерес към съдбата му. Отказал се от източните си амбиции, той предпочита да поддържа най-приятелски отношения с управниците в Кайро. Когато през 1247 година френският крал Людовик IX замисля да предприеме поход срещу Египет, императорът се опитва да го разубеди. Нещо повече, той редовно уведомява Аюб, сина на ал-Камел, за подготовката на френската експедиция.
През септември 1248 година Людовик пристига на Изток, но не се отправя веднага към египетските брегове, тъй като счита, че е прекалено рисковано да започне похода преди пролетта. Отсяда в Кипър, като се опитва за няколкото месеца отсрочка да осъществи мечтата, която ще навестява франджите чак до края на XIII век и дори след това: да бъде сключен договор с монголите и арабският свят да бъде стегнат в обръч. Започза редовна размяна на посланици между западните и източните завоеватели. В края на 1248 година Людовик приема в Кипър делегация, която дори намеква за евентуално покръстване на монголите. Развълнуван от подобна перспектива, кралят бърза да изпрати в отговор скъпи и набожни дарове. Но наследниците на Чингиз хан не разбират жеста му. Отнасяйки се с краля на Франция като с обикновен васал, те поискват от него да им изпраща всяка година дарове на същата стойност. Недоразумението ще спести на арабския свят, за момента поне, общо нападение от страна на противниците.
Така на 5 юни 1249 година западните рицари предприемат сами нападение срещу Египет и то след като двамата владетели са разменили, според обичаите на епохата, гръмогласни обявления за война: Вече ти изпратих, пише Людовик, многобройни предупреждения, но ти нехаеше за тях. Решението ми е взето: ще нападна територията ти и дори да засвидетелстваш вярност към Кръста, аз няма да променя намерението си. Армиите, които ръководя, са покрили хълмовете и долините, безбройни като камъчетата по земята, и те вървят срещу теб с копията на съдбата. В подкрепа на тези заплахи кралят на Франция припомня на противника си за неколкократните успехи на християните срещу мюсюлманите в Испания предишната година: Ние подгонихме вашите пред себе си като стадо добитък, избихме мъжете, оставихме жените вдовици, пленихме дъщерите и синовете. Нима това не ще ви послужи за урок? Отговорът на Аюб е в същия дух: Безумецо, забрави ли земите, които държахте и които ние завзехме в миналото, а и съвсем наскоро? Забрави ли щетите, които ви причинихме? Очевидно притеснен от числената си слабост, султанът открива в Корана успокоителния цитат: Колко пъти малката войска е побеждавала голямата с Божие разрешение, защото Бог е на страната на храбрите. Това му дава сила да отправи следното предсказание към Людовик: Поражението ти е неизбежно. След някое време горчиво ще се каеш за авантюрата, която си предприел.
Още в началото на офанзивата си франджите постигат решителен успех. Дамиета, храбро съпротивлявала се на последната франкска експедиция тридесет години по-рано, този път е изоставена без бой. Падането й потопява в униние арабския свят и разкрива по болезнен начин крайното безсилие на наследниците на великия Саладин. Повален от туберкулоза и неспособен да поеме командването на войските, султан Аюб предпочита да се върне към политиката на баща си ал-Камел вместо да загуби Египет. И той предлага на Людовик да размени Дамиета срещу Ерусалим. Но кралят на Франция отказва да преговаря с един победен и умиращ "неверник". Аюб решава да се съпротивлява и нарежда да го отнесат на носилка в град Мансура, "Победния", издигнат от ал-Камел на мястото, където е била разгромена предишната франкска експедиция. За нещастие здравето на султана бързо се влошава. Разтърсван от безкрайни пристъпи на кашлица, на 20 ноември той изпада в кома, точно когато франджите, окуражени от спадането на Нил, напускат Дамиета и се отправят към Мансура. Три дни по-късно за най-голям ужас на хората около него той умира.
Как да се извести на армията и народа, че султанът е мъртъв, когато врагът е пред вратите на града, а синът на Аюб, Тураншах, се намира нейде в Северен Ирак, на няколко седмици път? Именно в този момент се намесва един добър гений: Шаджарат ад-Дур, "Дървото със скъпоценности", ро-биня от арменски произход, красива и хитра, която в продължение на дълги години е била любимата жена на Аюб. Тя събира членовете на семейството на султана и им нарежда да запазят мълчание до пристигането на наследника, като дори поисква от стария емир Фахреддин, приятеля на Фридрих, да напише писмо от името на султана, за да призове мюсюлманите към джихад. Според един от сътрудниците на Фахреддин, сирийския хронист Ибн Уасел, кралят на Франция научава веднага за смъртта на Аюб и това го кара да засили военния си натиск. Но в египетския лагер тайната е запазена достатъчно дълго, за да бъде избягнато разложението на войските. През цялата зима около Мансура продължава битката, докато на 10 февруари 1250 година, в резултат на измяна, франкската армия прониква изненадващо в града. Ибн Уасел, който по това време е в Кайро, разказва:
Емир Фахреддин бил във ваната си, когато дошли да му съобщят новината. Слисан, той веднага скочил на седлото без оръжие и без ризница, за да отиде и да види какво става. Един противников отряд го нападнал и убил. Кралят на франджите влязъл в града и стигнал досами султанския дворец; войниците му се пръснали из улиците, а мюсюлманските бойци и жителите търсели спасение в безредното бягство. Ислямът изглеждал смъртно ранен и франджите щели да откъснат плода на победата, когато пристигнали турските мамелюци. Тъй като врагът се бил разпръснал из улиците, техните конници храбро ги нападнали. Навсякъде франджите били изненадвани и убивани с меч или боздуган.
В началото на деня гълъби бяха донесли в Кайро послание, в което се съобщаваше за нападението на франджите, но нямаше и дума за изхода на битката -затуй бяхме в тревога. Хората из кварталите останаха омърлушени чак до следващия ден, когато нови послания ни известиха за победата на турските лъвове. По улиците на Кайро настана празник.
През следващите седмици летописецът наблюдава от египетската столица две отделни, но успоредни събития, които ще променят лицето на Арабския Изток. От една страна победната борба срещу последното голямо франкско нашествие, а от друга една невиждана в историята революция, която ще изкачи на власт за близо три века напред кастата на офицерите-роби.
След поражението си при Мансура кралят на Франция разбира, че военното му положение е нестабилно. Безсилен да превземе града, атакуван от всички страни от египтяните върху калния и пресичан от безброй канали терен, Людовик решава да преговаря. В началото на март той изпраща на току що пристигналия в Египет Тураншах примирително послание, в което изразява готовността си да приеме предложението на Аюб, тоест да върне Дамиета в замяна на Ерусалим. Отговорът на новия султан не закъснява: щедрите предложения на Аюб е трябвало да бъдат приети по времето на Аюб! Вече е прекалено късно. Людовик може единствено да се надява да спаси армията си и да напусне жив и здрав Египет, защото натискът около него се засилва. В средата на март няколко десетки египетски галери успяват да разгромят франкската флота - разрушени или пленени са стотици различни по големина кораби. Всяка възможност за отстъпление на нашествениците по посока на Дамиета е отрязана. На 7 април армията на завоевателя прави опит да разсече блокадата, но се оказва обкръжена от мамелкжските батальони, към които се присъединяват хиляди опълченци. Само за няколко часа франджите се оказват в безизходно положение. За да избегне клането на своите, кралят на Франция капитулира и моли животът му да бъде пощаден. Окован във вериги, той е отведен в Мансура и затворен в дома на един аюбидски чиновник.
avatar
Admin
Admin

Брой мнения : 83
Join date : 13.04.2008

Вижте профила на потребителя http://religion.clubdiscussion.net

Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите